събота, 10 януари 2009 г.

Ироничен, еротичен, бавен и без милост

"Разбирам добре човек, който съжалява, че ще умре, само защото няма да прочете следващата книга на любимия си автор или да види следващия филм на актрисата, от която се възхищана, или пък да пийне бира, или да реши утрешната кръстословица, или да види следващия епизод от телевизионния сериал, който следи, или защото няма да разбере кой отбор е спечелил шампионата по футбол тази година."

"На кого принадлежи волята на един болен? На болния или на болестта? Когато човек е болен нещата ще правят наполовина по своя и наполовина по чужда воля. Това, което невинаги се знае, е на кого принадлежи онази част от волята, която не е наша."

"Никой не мисли за нищо друго освен за мъже или за жени, целият ден е само някаква процедура, за да спреш в един момент и да се отдадеш на мисли за тях, целта на прекъсването на работата или на ученето не е друга, а именно да си помислиш за тях, дори когато сме с тях, мислим за тях, поне аз. Не те са поставени в скоби, а занятията и изследователската работа, четенето и писането, конференциите и церемониите, вечерите и събранията, финансите и политиканстването, всичко, което тук считаме за дейност. Произвеждаща нещо дейност, която носи пари и сигурност, и уважение, и прави живота ни възможен, която е причина един град или истрана да върви напред и има организация. Която ни позволява после да се посветим на мисълта за тях с цялата възможна интензивност. Дори и тази страна е така, противно на претенциите ни и на славата ни, противно на това, в което самите нас ни е приятно да вярваме. Това е в скоби, а не другото. Всичко, което се прави, всичко, за което се мисли, всички останало, за което се мисли и произвежда, е средство да мислим за тях- Дори войните се водят, за да можем отново да мислим, да подновим тази мисъл, насочена към нашите мъже и към нашите жени, към тези, които вече са били наши или биха могли да бъдат, и други, които никога няма да познаваме, към тези, които са млади, и други, които ще бъдат, към тези, които са били вече в леглото ни, и други, които никога няма да легнат в него."


Хавиер Мариас, "Всички души", изд. "Прозорец, превод Стефка Кожухарова

Тя, любовницата, е рисувана със спокойна и щадяща ръка. Върху картината е спестена плътта, има само резка, загатваща щедро бюстие, има стъпало и глезен, с прикрита от чорап кожа, има поглед, който вместо да предизвиква сексуално желание, да отключва неконтрилируема еротична фантазия, връща към спомен от детството. Да, това е любовна история. Да, има и измама. И ревност. И страст. Но езикът на любовта е деликатен. Реалистичен, смущаващ с директността си е езикът на изневярата. И заради нея за секса, вън от тази любов, се говори натуралистично, максимално близко до реалността, без илюзии и без капка нежност.
"Всички души" на Мариас е книга не само за любовта. Декорът е градчето Оксфорд, където на пролет плъзват просяци, слънцето изчезва, сякаш е командвано от копче, преподавателите интригантстват един за друг, живеят с чуждите, а не със своите истории. Натрапчиво е чувството, че книгата е биографична. Самият Мариас е преводач от английски, учил е в Оксфорд, познава фалшивата изтънченост на английските сноби, а явно издълбоко и саможивия академичен свят. Историята е нестройна, разпокъсана, предадена чрез различни истории, които могат да живеят и самостоятелно. Като есеистични разкази, в които темите са боклука на самотниците, който се превръща в тяхна визитна картичка, животът на библиофилите, които се обединяват в тайни съдружия в издирване на ценни стари книги, разказ да ориенталските дискотеки, в които групата на гейовете гледа на дебеланите от съседното сепаре с презрение, а те на тях с подигравка...
За Мариас Маргарет Драбъл пише "Атмосферата на тези романи е наелектризирана с високо сексуално напрежение, което граничи с порнографията. Пасаж след пасаж разказвачът потъва в патологична взряност в женския бюст, женските прасци и женските колене. Части от телата на мъртвите неведнъж са извиквани във въображението; често погледът е приковаван в тях, на фокус, макар и сегментиран, като поглед през летвите на дървени капаци. Не чета достатъчно съвременни романи за сексуално насилие на английски език, за да зная дали подобни мотиви биха могли да се открият в тях, но бих се изненадала, ако открия, че те имат същия тъмен, горещ, еротичен резонанс. Струва ми се, че тези пасажи имат свой, неповторим аромат и не са само порнография. Като жена ги намирам по-скоро объркващи, отколкото оскърбителни. Изглежда те се протягат назад към по-тъмното минало, където мъжете и жените са били по-силно диференцирани, отколкото в настоящето си позволяват да бъдат и отколкото си мислят, че трябва да бъдат. Те ни поразяват със своята политическа некоректност, но маниерът в тях не е просто мачистки. Тези откъси предизвикват тревога, но като цяло не са обидни. Нещо по-сложно от един отживял сексизъм присъства в прозата му, но аз не мога да определя точно какво е то.", но за мен сексуалните сцени при Мариас са по-"леки", light вариант на горещите порно истории на кубинеца Гутиерес и light мачизъм в сравнение с Кундера или Филип Рот. 
Книга, която еднакво добре борави с това, което литературните наблюдатели биха нарекли "висока литература" и хватките на пикатното, директното, без поза-писането, без "було", както би се изразил Матиас, за секса. 
Прекрасна книга, която те предизвиква да я четеш бавно. 

четвъртък, 8 януари 2009 г.

Който си спомня 60-те и 70-те години

... значи никога не ги е живял.
Неизвестен автор

Стартирам отново този блог. Надявам се, че ще имам достатъчно свободно време, а и неща, които да споделя в него.

четвъртък, 31 юли 2008 г.

събота, 17 май 2008 г.

..от досег с ада

Мой приятел, свещеник:
"...Трябва да инвестираме в духовното, в това, което ще ни ползва и след 100 години, а не в бетон и желязо. И да се събираме в енорийския храм, да се укрепваме взаимно чрез вярата в Бога, която ни свързва в една Църква, в едно тяло, а не да се разпиляваме по параклиси и чукари. Нас, свещениците ни занимават с какво ли не, а нашата роля, според мене, е да предпазваме душите на нашите пасоми от досег с ада... Европа, в тоя си романо-англосаксонски вид, в който се представя, прави последен опит да запази своя универсален характер. Защото оттук насетне тя започва да се разпада. Но за да има универсален характер, трябва да има дух в нея, какъвто без Христос няма. Европа е била християнска, защото е вярвала в Христос. А нашият Господ е личност, не някакво понятие или идея. Той е жива, реална личност, като мен и като теб, с тази разлика, че Той е Богочовек, а ние само човеци. Европа си има някакви замисли и кроежи, които реализира без Бога, а всяко нещо, което се прави без Бога, ще се разруши. Светото Писание е запазило много хубавите думи на Гамалиил – учителят на св. Апостол Павел. Когато убиват св. архидякон Стефан, чиято памет почитаме на третия ден на Рождество, и искат да унищожат християните физически, Гамалиил става и казва: "Ако това, което проповядват тези хора, идва от Бога, вие ще излезете богоборци, но ако е от човеци, то само ще се разруши". Така, че в тоя си вид Европа е един все още икономически съюз, но с паганистични и старогръцки мечтания. И като такава няма нито ресурс нито ясна послeдователност да извърши обединението, което прокламира. Ако правят това по примера на Рим, трябва да си припомним, че Рим беше един преди Христа, друг през І век и съвсем различен през ІV век. А оттогава са минали 1 500 години. Европа няма културно-духовния ресурс да извърши едно такова обединение. Затова и културата, която заимстваме от там и която на тая основа сами си правим, е бездуховна. Европа унищожи нашето духовно възраждане, което сами с Божията помощ направихме през ХVІІ – ХVІІІ век."
отец Владко Тасков

петък, 9 май 2008 г.

Последните 6

На Земята са останали 6 души. На тази Земя няма религия, има само закон. Той е - който убие, бива убит. Един от 6-имата е убиец. Трябва ли да си понесе наказанието?

петък, 2 май 2008 г.

Две

На шведски

Седя си гол чета и отмалял съм
втвърдява ме нощта подобна восък
но изведнъж ме хваща срам
защото книгата е като прозорец широко отворена
и отгоре на всичко момиче я е написало
за късмет си мисля гащи
търсейки преди да си легна
на шведски е написана
а пък на шведски и дума не разбирам
така онази която от книгата ме гледа
ще има шанс да не разбере унгарската ми голота

Янош Лацкфи



Берлин - Kudamm*

Тогава още нямах телефонен секретар, та не можехда се обадя на себе си. Смешно е,
а май и болестно - това чувство за сигурност, че когато и да било
мога да чуя собствения си глас. Има един глас, който е -макар машинен - мой. А като се замисля, нямам и друго сигурно притежание: само този далечен глас,
идващ от някакъв уред. И още това, че когато и да било,
откъдето и да било мога да го чуя. Има една стая, където
живея, и в нея едно черничко апаратче, което
говори в празната стая. Щрака, пренавива си лентатату напред, ту назад. Изключва се и се включва.
Обживява стаята. Но тогава все още нямах такъв
секретар, и нямаше никой, на когото бих могъл да се обаждам.
Който би ми отговарял; и не би трябвало да се срамувам, задето ми е необходим
този глас. Само за това - някой да ми говори.
Срам ме беше от пресекливия ми, плачлив глас,от лицето ми като маска, с непредсказуема мимика.
За пръв път зърнах го май във витрините на Курфюрстендам
отразено. Какво ли бих могъл да му кажа. Откакто имам секретар, аз понякога се обаждам, изчаквам
търпеливо края на поздрава и след дългия писклив сигнал оставям съобщение:
Скапаняк, ще те надживея.

Силард Борбей

понеделник, 28 април 2008 г.

Златолист е мъртъв









Селото, в което са създадени стенописи като тези е мъртво. Златолист се намира на около 15 км. от Мелник, почти до гръцката граница. Все още се посещава от туристи заради църквата "Св. Георги" и преподобна Стойна, която е живяла в нея. Преподобна Стойна принадлежи към сектата на добросамаряните, твърди църквата и не иска да я канонизира. За хората от околността тя е Светица. Споменът за нея се пази повече от 50 г. след нейната смърт. Част от уникалните стенописи - Моми се черват, а дяволът им сере в паниците, жена гола до кръста, дявол с арбалет, възседнал кон...